Постинг
15.09.2013 21:11 -
От "Дневникът на един потребител" - цикъл разкази
Автор: blondinkas4uk09
Категория: Изкуство
Прочетен: 1461 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.01.2014 19:52
Прочетен: 1461 Коментари: 0 Гласове:
4
Последна промяна: 28.01.2014 19:52
Такси
(една история на К.В.) Обажда ми се тая вечер шефчето от Румъния и нарежда: „Изпратил съм мострите по автобуса от Букурещ, пристига в София в 11:00 ч. вечерта, да ходиш да ги вземеш.” Е, сега я втасахме” - мисля си аз - „след 3 ракии, явно с такси ще се ходи.” Речено сторено, качвам се, отивам, плащам, слизам, няма проблеми. Отивам на сектора от Букурещ, а там ни автобус, ни дявол. Питам аз стюардесата дали е виждала автобуса от Букурещ, а тя вика: - Ааа от Букурещ... на другата автогара. Тичам аз до другата автогара, отивам на сектора от Букурещ, а там ни автобус, ни дявол. Питам аз втора стюардеса, а тя вика: - Aaa oт Букурещ... ами той дойде и си тръгна, сигурно вече е в гаража в Малашевци. Тичам пак, хващам второ такси и питам. - Братко, знаеш ли къде е гаража в Малашевци? - Е, знам, как да не знам. Качвам се и тръгваме, ама по едно време усещам, че не се движим точно към Малашевци и се обаждам: - А, бе, това ли е пътя за Малашевци? - А, за Малашевци... не е, ама добре, щом искаш, е сега ще излезем на пътя за Малашевци. Млъквам, че си мисля за едни други работи, как тая, моята, ме заряза и си отиде сама на почивка, ама, жена, какво да я правиш: ни се води ни се кара. И така докато си мисля, на фона на як хард рок, сред стелещ се цигарен дим, шофьорът, с очилца, около 60-70 годишен, ако го духнеш, ще падне, вече ме разхожда из Малашевци. Карахме, карахме, докато не стигнахме края на една улица и той вика: – Гаражът не е тука. Тръгваме по друга улица, и както тръгнахме, така и стигнахме до края й и той пак вика: - А, и тука не е. - А, бе, ти така ли мислиш да го търсиме тоя гараж, обади се и питай колегите, да ти кажат къде е. Ама той си има някаква собствена логика, поради която не иска да пита ни диспечер, ни колеги, ами ме закарва на една бензиностанция и там пита за гаража. Говори си с някакви хора, разпъват едни пътни карти и така около 15-ина минути. Накрая с уверена стъпка се качва в таксито. Включва, първа, втора... и с пълна газ се забива в цветарника пред нас. - Какво правиш, бе човек? – изненадан съм аз. - Ами, не го видях – повдига рамене той. - Е как не го видя? Огромен цветарник... - Еми.... – включва на задна, леко назад, и после смело и смахнато напред. Да не споменавам няколкото засичания, които спретна на другите колеги водачи и които си бяха бая сериозни изпитания дори за моя опиянен мозък, ама на края стигнахме до гаража. Намирам шофьора на автобуса, взимам мострите и викам: - Готови сме, давай сега обратно. И тръгваме отново, ама нещо носи надясно, първо се правим, че не го забелязваме, после се питаме какво ли е това, докато накрая става нетърпимо, та се осмеляваме да слезем и... естествено... гумата спукана. Моят нов приятел вади крика, застопорява го, започва да скача върху него. Скача, скача, с 60-те си килограма, логично, без голям успех. Аз накрая се изморих да го гледам и си предложих услугите, пък той с охота се съгласи. След около 30-ина минути вече бях сменил гумата, та потеглихме отново и за голяма изненада не след дълго вече си бях пред къщи. - Колко ти дължа, братко? - 25 лева. - 25 лева? Е, как го изчисли това – на км ли, на час ли, как? - Е, нали спукахме гума. - Е, нали аз ти я смених. - Е, да, ама спукахме гума. - Виж какво, ето ти 25 лв. и да ми се махаш от главата, а аз само да съм посегнал към бутилката с ракия пак, ще взема да си строша ръчичките, значи...
(една история на К.В.) Обажда ми се тая вечер шефчето от Румъния и нарежда: „Изпратил съм мострите по автобуса от Букурещ, пристига в София в 11:00 ч. вечерта, да ходиш да ги вземеш.” Е, сега я втасахме” - мисля си аз - „след 3 ракии, явно с такси ще се ходи.” Речено сторено, качвам се, отивам, плащам, слизам, няма проблеми. Отивам на сектора от Букурещ, а там ни автобус, ни дявол. Питам аз стюардесата дали е виждала автобуса от Букурещ, а тя вика: - Ааа от Букурещ... на другата автогара. Тичам аз до другата автогара, отивам на сектора от Букурещ, а там ни автобус, ни дявол. Питам аз втора стюардеса, а тя вика: - Aaa oт Букурещ... ами той дойде и си тръгна, сигурно вече е в гаража в Малашевци. Тичам пак, хващам второ такси и питам. - Братко, знаеш ли къде е гаража в Малашевци? - Е, знам, как да не знам. Качвам се и тръгваме, ама по едно време усещам, че не се движим точно към Малашевци и се обаждам: - А, бе, това ли е пътя за Малашевци? - А, за Малашевци... не е, ама добре, щом искаш, е сега ще излезем на пътя за Малашевци. Млъквам, че си мисля за едни други работи, как тая, моята, ме заряза и си отиде сама на почивка, ама, жена, какво да я правиш: ни се води ни се кара. И така докато си мисля, на фона на як хард рок, сред стелещ се цигарен дим, шофьорът, с очилца, около 60-70 годишен, ако го духнеш, ще падне, вече ме разхожда из Малашевци. Карахме, карахме, докато не стигнахме края на една улица и той вика: – Гаражът не е тука. Тръгваме по друга улица, и както тръгнахме, така и стигнахме до края й и той пак вика: - А, и тука не е. - А, бе, ти така ли мислиш да го търсиме тоя гараж, обади се и питай колегите, да ти кажат къде е. Ама той си има някаква собствена логика, поради която не иска да пита ни диспечер, ни колеги, ами ме закарва на една бензиностанция и там пита за гаража. Говори си с някакви хора, разпъват едни пътни карти и така около 15-ина минути. Накрая с уверена стъпка се качва в таксито. Включва, първа, втора... и с пълна газ се забива в цветарника пред нас. - Какво правиш, бе човек? – изненадан съм аз. - Ами, не го видях – повдига рамене той. - Е как не го видя? Огромен цветарник... - Еми.... – включва на задна, леко назад, и после смело и смахнато напред. Да не споменавам няколкото засичания, които спретна на другите колеги водачи и които си бяха бая сериозни изпитания дори за моя опиянен мозък, ама на края стигнахме до гаража. Намирам шофьора на автобуса, взимам мострите и викам: - Готови сме, давай сега обратно. И тръгваме отново, ама нещо носи надясно, първо се правим, че не го забелязваме, после се питаме какво ли е това, докато накрая става нетърпимо, та се осмеляваме да слезем и... естествено... гумата спукана. Моят нов приятел вади крика, застопорява го, започва да скача върху него. Скача, скача, с 60-те си килограма, логично, без голям успех. Аз накрая се изморих да го гледам и си предложих услугите, пък той с охота се съгласи. След около 30-ина минути вече бях сменил гумата, та потеглихме отново и за голяма изненада не след дълго вече си бях пред къщи. - Колко ти дължа, братко? - 25 лева. - 25 лева? Е, как го изчисли това – на км ли, на час ли, как? - Е, нали спукахме гума. - Е, нали аз ти я смених. - Е, да, ама спукахме гума. - Виж какво, ето ти 25 лв. и да ми се махаш от главата, а аз само да съм посегнал към бутилката с ракия пак, ще взема да си строша ръчичките, значи...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 1302
